БЪЛГАРИЯ
Магистрала и по нея скрибуца магаре с каруца,
Златна есен ръси пендари и на припека просяк.
Църковен олтар и ничком крадци на икони.
Дете и падналото му зъбче цигара.
Веранда към необята – цяла в решетки.
Куче и старец рошльовци ровят кофи за смет.
Житница на Балканите и безхлебие.
Втори по интелект в света и безумие.
Отворени очи за наука и затворени училища.
Родопска песен в космоса и плач в Родопа.
Пътища-кръстопътища и ограбени пътни знаци.
Двама братя 13 века се карат до кръв
кой да води бащина си дружина.
И двата синода ги благославят: – Мир вам!
Майка вика през океана – Сине, не се завръщай!
България – щедра страноприемница за чужденци,
за своите чужда-чужбина. Моя странна страна
на всевъзможни невъзможности.
Каква молитва да промълвя за тебе?
Господи, спаси ни от нас самите!
28.02.1997
ТЪРСАЧИ НА МЕЧТА
Всеки е загубил
някъде по пътя в тъмното
своята мечта
и я търси там,
където сам не е бил никога.
Търси я южнякът
през виелици далеч на север –
там, където слънцето
е мираж непостижим,
жадуван до изгасване.
Севернякът пък я търси
през пустинни пясъци на юг –
там, където слънцето
е жесток ножехвъргач
с нажежени острия.
А пък аз я търся
вътре в собствения юго-север –
в мен, – където слънцето
толкова е голо, беззащитно,
че нищожен гарван
може да го изкъве.
1986
* * *
Не закриляна да съм, а окрилена.
Не загърната, а с дух разгърнат цял.
Не зад нечий гръб, на завет приютена,
а до рамо срещу вятър завилнял.
* * *
Кога ще дойдеш ти?
Когато си отида
и сетните ми стъпки
отехтят далече?
Кога ще си със мен?
Когато те зазида
сред четири стени
самотната ти вечер?
Кога ще ме съзреш?
Когато в друго рамо
притисната отмина
със поглед във земята?
Кога ще ме зовеш?
Когато видиш само,
че губиш ме – далечна,
чужда, непозната?
Обичай ме сега,
когато те обичам.
Когато твоя съм,
жадувай ме, зови ме!
Сега простри ръце,
когато ще дотичам,
че утре ще е късно
и непоправимо!
“Шепа пръст върху вас, които
някога ме обичахте.
Сякаш пепел посипвам в огнище
върху живи въглени.
Още тлеят до идната среща
в тъмната нощ очте ви.
Никъде другаде не съществувам
по-хубава и по-чакана.
Шепа пръст вместо думите, дето
не произнесох никога.
Шепа пръст от земята в земята –
брачното ложе за всички ни.
Все по-студено, все по-пустинно
става без вас наоколо.
Все по-далече сте вие, които
някога ме обичахте.
* * *
Шепа пръст върху вашите шепи,
топли и пълни с прощаване:
прелетни птици – преди да отлитнат,
тръпно ми кацат на рамото.”
* * *
Аз пътувах от много далече –
от единия край на небето
чак до другия край.
В една вечер кафееночерна
прекрачих прага, разделящ
мира от войната.
Бях нащрек да надникна в сълзи –
сякаш в кладенец сух, и да срещна
очи, пълни със смърт.
А щом пукна зора като нар,
една изнурена жена се усмихна
на мен, чужденката.
И през тази усмивка прозрях
твойта горест и нежност, и сила,
изтерзан Виетнам.
За такава усмивка преминах
от единия край на живота
чак до другия край.
Ханой, 14 септ. 1966
* * *
Светът е безмерно многоизмерен
и това ни създава главоболия.
Искаме да бъде еднотонен,
за да ни е ясен.
Искаме да бъде еднотипен,
за да ни е предан.
Искаме да бъде безгранично
ограничен,
за да го държим в ръка.
А светът ни се изплъзва
през пръстите
в безбройните си измерения.
