Автор:Петра Ташева.
Опубликовано: болгарский национальный ежедневник “Дума”, 29.12.2007.
Бабата на известната поетеса е била братовчедка на Рачо Казанджията, баща на големия български поет и просветен деец
Този “омаен” псевдоним е име на биле, което унася, замайва главата с блянове. Той принадлежи на поетесата Пенка Денева Цанева. Тя е една от поетесите-жени, наред с Дора Габе, Елисавета Багряна, които някога са публикували свои стихове на страниците на “Вестник за жената”.
Бленика е съпругата на акад. Георги Цанев – виден наш литературен историк и критик. Тя е майката на акад. Румен Цанев – известен в света молекулярен биолог, който почина наскоро на почтена възраст. Дъщеря на Бленика е Милена Цанева – чл.кор., проф. по история на българската литература.
В жилището на Милена Цанева, сред книгите и многобройните портрети на Бленика, разговарях със сина и дъщерята, които приличат на нея, особено Милена – и душевно, и физически. До такава степен, че чак ги обърквам на снимките. И двамата пазят мили и скъпи спомени за своята майка – емоционална, интелигентна, грижовна. В достолепната си възраст Румен Цанев написа две стихосбирки, преведе “Фауст” на Гьоте. В спомените си той се потапя в светла благодарност към майка си за всичко, особено за поетичната й дарба, която видимо е наследил. Академикът разказваше как някога, когато са били малки, късно нощем, освободена от грижите си за домакинството, надвесена над малка лампа, гърбом от спящите си деца Бленика е пишела своите стихове.
Разказът на Милена за майка й е трогателен, интересен:
– Мама е родена в крайдунавския град Тутракан. Силно впечатлителна и чувствителна, тя за цял живот беше запазила спомени за големите зими в Добруджа, за замръзналата широка река и често ни разказваше за нея, а зиме, когато се събуждахме с тихата песен на мама, знаехме, че вън е навалял хубав сняг. Белият Дунав, параходните сирени на Тутракан оживяват в стиховете й.
Когато мама си отиде от нас, скръб потопи всички ни, но се чувствахме задължени да довършим някои нейни творчески планове. Татко често казваше: “Помни, аз считам майка ти за по-талантлива от мене.” На 85-годишна възраст той преодоля скръбта си по нея с работа. Тръгна по библиотеки, събра преводите на мама и ги подготви за издаване. А аз съставих книгата “Край белия Дунав” с нейните автобиографични разкази. Там тя говори за Тутракан, за многолюдния дом на брега на “блесналия Дунав”. Името “Дунав” в детството си тя е възприемала като име на всяка река:
– Ардиша? Какво е това?
– Хе, там лъскавата вода зад гората. То е река, влива се в Дунава.
– Какво чудно име! Аз пък мислех, че всички реки са Дунав. Как може да се каже: “Отивам на Ардиша, а не – отивам на Дунава?” (От книгата “Край белия Дунав”).
По-нататък разказът на Милена Цанева за рода на майка й разкрива интересни факти за родословието:
– Мамината родова история е като приказка, която аз много обичах да слушам. Нейният дядо бил от село Войнягово, Търновско, което значи войнишко село. Мъжете служели във войската – оттам е названието на селото. Той бил много красив и когато служил в Цариград, неговият господар-турчин искал да го направи свой зет, но той не пожелал и успял да избяга. С големи приключения се добрал до село и на чешмата напил водата на едно момиче. Харесал девойчето и начаса решил, че то ще му стане жена. Това е Мария, моята прабаба. Тя била братовчедка на Рачо Казанджията, бащата на Петко Славейков. Така че кръвно сме сродени със Славейковци. После бабата на моята майка често я наричала “Пенка Славейката” – дали като спомен от родовото прозвище, дали защото много пеела, не знам, но истината е, че мама и Пенчо Славейков са трети или четвърти братовчеди.
Има и друга интересна история. Бащата на майка ми Деньо е бил 20-годишен, когато избухва Руско-турската война. Заедно с братовчед си той постъпва в опълчението. Били са се в големите боеве при Шейново. Шинелът му е бил на дупки от куршумите, но останал жив. Вярвал, че ще оцелее, защото бил роден с “риза” – има такова поверие.
Деньо, заедно със своя братовчед, също опълченец, се оттеглили за зимуване край Котел. Техните родители – двама братя, тръгнали из снежната зима да ги дирят. По пътя снегът ги затрупал, но ги спасили случайно минаващи оттам дървари. Завели ги в Жеравна, в кафенето на Иван Халваджиев на “Бръдо” и там той и жена му се грижили за тях, докато се оправят. След войната Деньо се задомява и заживява в Тутракан. Има три деца – момче и две момичета. Но овдовява. Ами сега? Кой ще гледа децата? Събира се родът и си спомнят, че жеравненецът, който се е грижел за тях в кафенето, имал три малки момичета. Те сигурно са пораснали, та отиват да му поискат едно от тях. Вдовецът Деньо казва, че която и да му стане жена, ще живее в град, ще носи капела и ще я води в Букурещ. Най-малката, дето още си нямала изгора, се съгласила. Въпреки че била 20 години по-млада от съпруга си, живели в обич и разбирателство. Тя ражда Бленика и още едно момче. Отгледала и трите заварени деца, обичала ги, момичетата й били като дружки. Мама е кръстена на жеравненската си баба Пенка и от нея знаеше много легенди и предания за тамошния край…
След 12-13 години започват да се случват много трагични неща за семейството. Мама е била на 9 години, когато безследно изчезнал баща й. Предположили, че в някакво лунатично състояние се е удавил в поредната си обичайна вечерна разходка край Дунава. По традиция, когато семейството остава без баща, най-големият син поема отговорността за изхранването му. Но Рачо (така се казвал големият син), потиснат от случилото се с бащата, слага край на живота си. По това време Добруджа е в пределите на Румъния. Останала вдовица, баба взела двете си деца (големите заварени момичета вече се били омъжили) и отива при свекърва си в Търново. Разболява се тежко и на 36-37 години умира. Била е руса, красива, със сини очи…
Мама остава кръгъл сирак на 16 години. Горда по дух, тя отказва предложената й от училището стипендия и се издържа сама. От 1916 г. отива в София, където работи в счетоводството на Съюза на земеделските кредитни кооперации. Като частна ученичка завършва Търновската девическа гимназия и се записва във Филологическия факултет на Софийския университет.
Милена Цанева с усмивка говори за голямата любов между родителите си. Те се харесали от пръв поглед и цял живот останали влюбени един в друг. Когато питали нея: “Хубава ли беше на младини?”, отговорът й бил: “Ами, не аз – баща ви беше красив!” Интересното е, че по същия начин говорел за нея и Георги Цанев: “А! Какво бях аз. Тя беше красавица! Хората се обръщаха, за да й видят пак очите!”
От снимките се вижда, че тя е била нежна, с пригладени коси, с големи очи – жена с обаяние и силна аура, а и хубостта й се е предала на децата й по наследство.
Бленика работи като гимназиална учителка в Слатина (тогава село край София). Била е редактор на сп. “Жената днес”. В поетичните си книги възпява родината, родния край, жената-майка.
За последен път видях Бленика през 1970 г. в Сопот на честването на 120-годишнината на патриарха на българската литература Иван Вазов. Тогава нейният съпруг Георги Цанев чете основния доклад пред множеството, събрано в Летния театър на града. Когато Бленика седна на миндерчето в двора на Вазовата къща, си помислих: “Ето една достойна потомка на народния поет, дала род и творби за незабрава!”
Щедро раздала любов, обич и грижи, на 79-годишна възраст Бленика напуска топлото си семейно огнище в дома на ул. “Оборище”, но оставя значимо поетично творчество, много преводи, светли и скъпи спомени за своята ярка и неповторима личност.
Бленика (в средата) заедно със съпруга си проф. Георги Цанев, вляво е дъщерята, известната специалистка по история на българската литература – чл.-кор. проф. Милена Цанева
