Стихотворения Веселы Василевой (на болгарском языке)
Сам за мама
Лицето му е бледо и прозрачно,
очите му – отворени широко,
– тъй светли и печални…
А може би и радост там дълбоко
във погледа блести?
Ръцете му – издигнати в молитва,
отправена към тъмното небе
– тъй чуждо и далечно…
А може би за него то е близко,
обично, неразделно?
И всички слушат думи –
златни, топли, замълчавани,
и думи сиви, тъмни, сребърни;
и всички слушат – той говори
за своето небе,
за себе си,
за тях и техните дела и мисли,
и той говори дълго,
и всички слушат.
Но думите са златни, топли, замълчавани,
и думите са сиви, тъмни, сребърни,
и никой ги не вижда,
и всички слушат,
но никой не ги чува как звънтят.
Той говори,
лицето му е бледо и прозрачно,
очите му – дълбоки и печални,
и той говори,
но е сам.
1937, януари
Тишината на бавния пролетен здрач…
Тишината на бавния пролетен здрач
беше у мене,
и дъха на големите храсти от люляк.
Ръката на синьо и нежно небе
галеше меко косите ми.
Беше вечер на много копнение,
вечер на топли, но свити ръце,
вечер на питане.
Ти бе много далече.
Толкова тъмна тежеше
мисълта на земята безкрайна,
що ни делеше.
Но аз бях същата:
косите, очите – всичко.
Бях донесла не твоя портрет,
не писма или пръстен,
само себе си –
в чуждия град.
1943
Голгота
Земята беше суха и червена,
небето беше синьо и застинало
и по лицето, в болка вкаменено,
разбраха, всичко беше минало.
Понесоха го в бялото платно
– един разкъсан спомен от човека,
едни очи, затворени навеки,
едно сломено и измъчено тело.
– Земята беше суха и червена,
небето гледаше с умора,
че беше любовта наказана
и истината – победена.
И само някои разбраха
по трепета и удара в сърцето си
голямата надвиснала заплаха,
разбраха, че ръцете,
които те разпънаха на кръста,
над тях донесли бяха благослов,
привели бяха своето небе,
раздали – своята любов;
и че във своя страшен грях
убиха людете сърцето и надеждата,
че бече вярата им беше прах
по пътищата, гдето всякъде отвеждат.
И той възкръсна, че им беше казал,
смъртта умира в този трети ден,
но беше любовта наказана
и истината – победена.
1939 г.
Панихида
Над гроба свети синьо пролетно небе
и клоните на младата върба люлее топъл вятър,
и може би е светнало и младо моето лице,
а има толкова печал в сърцето…
О, тази пролетна нестихваща мечта
и тези нови, светли мисли и желания,
човешкото сърце едно ще си остане
и вечна като него само е смъртта…
Защо от толкова безкрайно малки
радости се радваме,
и толкова безкрайно малки
скърби ни тревожат,
а есенният вятър ще разгони листите,
от клоните низпаднали,
и всички ще заспим, във тъмната
земя положени;
и няма да е светнало и радостно,
и няма да е тъмно и печално,
а само тихото небе, спокойно и опално,
ще се издига с много обич над гробовете,
и като днес ще бъде синьо,
несдържано сияйно и красиво,
ще се разискри пролет над земята,
над всички, над умрели и над живи;
и спомените, пазени и святи,
ще доведат до гроба някой близък
и празна ще остане сигурно ръката,
протегната в любов и във копнение.
О, вие скътани във тихото забвение…
1939, февруари
София
Самота
В полето малките цветя
към слънцето растат с еднакъв устрем
и сигурно една е цветната душа
и малките им, цъфнали сърца
туптят в еднакъв ритъм.
Но ний сме господари на света,
та ний сме хора – и по цялата земя
не всеки сам за себе си, един,
във сложни чувства бие нашето сърце,
и свои, много мисли има всеки.
Ще бъдеме разделяни навеки,
понякога ще сплитаме ръце
и ще се губим във желание
животът ни едно да стане,
да няма нищо пазено и скрито,
да бъдеме един за друг открити
и да се чувстваме в света
отърсени от самотата.
Но никога не ще постигне
никой между нас
поне в един-единствен час
да разруши преградата, издигната,
завинаги скрепена. –
И само нявга, отрезвени
от вечната и търсена лъжа,
ще гледаме отвъд високата стена,
отвъд лица и думи
– една загубена звезда в простора,
и чужда и далечна, всред другите звезди, –
в сърцето ни ще студенее мъка и умора,
ще стискаме ръка в ръка
и ще си казваме, едва – че сме сами.
1939 г.
Молитва
Сега е все едно дали навън дъждът вали,
дали със златни думи приказка разказва слънцето,
сега за малко трябва да си само ти,
да гледаш с светли искащи очи
навътрве във сърцето,
да скръстиш с бавен жест ръцете
и много да се молиш,
да казваш,
че знаеш колко тъмен е понякога света
и колко тежки дни ще имаш,
и колко мрачна е понякога зората,
и колко бавна някога е вечерта
да скрие и изтрие някой ден,
че твойта малка, крехка сила
ще се прегъва нявга в отчаяние,
че и над тебе ще се струпа
същото страдание,
което е сломило вече
много други;
че вечното, едно и също
колебание
и тебе ще раздруса някой миг избран
и ще стоиш на прага,
от вятъра и бурята люляна;
че всички скрити, тъмни сили,
и всички жалки, дребни скърби
са се сплотили
срещу тебе.
Но в своя малък жребий
ще гледаш винаги направо във очите
на всички врагове,
на хора и неща,
на изпитанията, вече минали,
на всяка мъка, още неизпитана,
и няма никога да наведеш глава.
Ти няма да попречиш хората да страдат,
да разломиш огромната преграда
между това, което искаш и което можеш,
на здрави камъни е тя положена.
Ти няма да направиш лошото – добро,
ти няма да изпълниш с светъл дух
измъченото, тъмно, зло човешко тяло,
ти си безсилна.
Но няма никога да наведеш глава
в покорство и умора, ти си обеща.
Моли се:
да можеш да живееш винаги така,
със своя гордост и със своя вяра,
да бъдеш винаги свободна и сама
със своя верен съд – сърцето,
да съградиш поне със своите дела
едно красиво, малко царство на земята,
да бъдат силни винаги ръцете,
а ако някога и тях сломи теглото,
да търсиш в себе си и да намериш винаги
копнеж и сила за доброто.
1939, май, София
Сиво
Присвиха пръсти тънките завеси
да замрачат вечерното небе
и лампата прилича на обесен,
и тишината в стаята преле.
Сега ще дойдат свечерени мисли
и в тях денят ще бъде целият втъкан,
и миговете бавно ще прелистям
и ще го видя – беден, проигран.
И после мислите на пръсти ще излезнат
– да ги не чуя, и ще стане мрак,
и нощ без сънища в леглото ми ще слезе,
а утре – утре ще живея пак.
1941 г.
Тихо
Снегът,
снегът, който бавно вали,
невидим в небето студено,
снегът, който бавно покри
земята, от студ вкоравена,
снегът, който меко хрупти
под стъпките и покрива градът,
снегът.
Димът,
димът, който бавно извива,
разгъва големи ветрила
над малките сиви комини,
димът, който бавно отива
в небето от лъскава свила,
сякаш къщите ще заминат,
димът, който леко играе,
безмълвно рисунки чертае,
димът, който тихо трепти над градът,
димът.
И ти,
до прозореца тихо застанал,
и ти – с уморени и бавни очи
гледаш някаква сънна картина
през стъклото във рамката бяла,
и ти – знаеш – всичко така ще отмине…
Вали.
1941
Молитва
В името на Отца
и Сина,
и Светия Дух,
Амин.
Над цялата земя
като мор ще премине
война.
Кажи ми, защо
забравиха людете Твоя завет?
Над целия свет
след много години на труд,
на думи и книги
ще хвърлят барут.
Ще викат: разпни ги!
Един срещу друг
млад срещу млад
ще се бият.
А децата ще скрият
– да ги пазят
за нова война.
И няма да мразят,
ще убиват,
ще бъдат убивани,
в телото ранени,
в духа – сломени,
превивани.
“Елате при мене –
казваше някой от вас, –
всички нещастни,
вашата мъка ще взема”…
Дванадесетте ученици
са някога, казват, говорили
на всички езици,
сърцата са, казват, разтворили
на всички народи
и вред са земята обходили…
И помня: “Друг друга любете”…
Не зная. Било е. Отдавна.
А може би приказка свята е.
В името на Отца,
който, казват, създал е света,
на Сина,
който беше при нас
и го разпнаха,
в тоя час
има болка и смърт, и уплаха –
и все пак прегъвам ръка
и в името на Светия дух,
Амин.
Над земята сега е война.
1941, април.
Лято
Благословена и тиха умора,
неусетно преляла в мене,
ти очите ми нежно притвори
и потръпнаха в слабост коленете.
Аз присядам на снопа и той прошумява,
сякаш сухо злато е натрупано,
надалеч из полето самотни остават
на кръстците поредните купове.
Тишина и омара, и небе яркосиньо,
от което струи огнен ручей,
сякаш времето спря, няма утре и минало,
само слънце, с земята обручено,
само тоя миг тих, нажежен и безкраен,
натежал и отпуснал крило,
като птица, вкована от чудна омая,
като пълно, налято зърно.
1941, юни
Виена, 1942
Тук къщите са сиви, натежали
от многото години и говорят
за мир и красота. И слънце гали
повехналата хубост на фасадите.
И умората от тях измива
сьс нежна длан дъждът.
По този път
ще срещна някой каменен или железен мъж
всред малкия триъгълен площад.
И ще потърся във небето
дантелата прозрачна на кубетата
на старата готична черква.
И даже ще си мисля, че дочувам
как нежно прошумява кринолина
на някоя жена, край мене минала.
И ще изплува
от тънката мъгла карета.
Но защо изплете
градът това копринено сънуване?
Сега по улиците има много хора,
а по витрините на всички магазини –
червени свещи и зелени клонки бор.
И малките бараки по площадите
тъй бързо своя блясък коледен раздадоха.
Но върху всичките лица
лежи печат на някой тъй далечен.
Сега е Коледа – а още е война.
И затова и хубавите къщи,
и каменният Моцарт,
и устремените очи на черквата
сьнуват само нечие завръщане.
18 декември 1942
Болката понякога ми казва…
Болката понякога ми казва
колко много те обичам.
Болката, която тъй банално
на пробождане от нож прилича,
болката, която разтуптява
в цялото тело кръвта;
някога от всичкото остава
само някак си това,
че обичам още много.
Днес съм вече може би по-друга,
мисля си: защо съм променена?…
Ето, че сега притихна
тръпката на мъка, а не мога
да усетя топлината – грубо,
много грубо вече наранена.
1943, 8 януари
Пролет
В небето има топли облаци.
И в този слънчев ден,
всред цъфналата пролет,
разплакани момичета
младежи ослепели водят.
Несигурно върви един,
усмихва се на своето момиче,
не вижда нейните сълзи.
С помръкнало лице пристъпя друг,
притиска своята жена
и тя му се усмихва
през сълзи.
Изправен там стои младеж
със вдигната глава, с очи
във слънцето.
Момичето мълчи… Сълзи текат
по нейното лице.
Защо? За каква правда,
за коя истина
се биха те?
1943, Виена
Skrevet til den illegale presses
festtilstelning september 1945.
